Гледката в Тоскана е такава, както я предават по етикетите на бутилки с вино и рекламните брошури. Нещо, като Винарната на Марта в Калифорния само, че тук не предлагат безплатна дегустация.

Хотелът беше в подножието на хълм на фона на притулената отзад планина в пейзаж подобен на мелнишко санданска околия, бъдещ Горно Джумайски вилает, затворена между западнит подножия на Южен Пирин и Али Ботуш от времената, когато не бяха разграбени направените от безумното социалистичексото правителство скъпи хидро съоръжения увеличило с безразборното си строителство външния дълг на държавата. Днес там прилича по-скоро на суха и безводна Сицилия отколкото на тучна Тоскана, а от другата страна към земята резаните карабинки и кредитните милионнери е дори и още по-зле. Отгоре на хълма имаше някаква сграда прилична на стара -плевня, за която обаче ексурзоводката ни уведоми, че била отличен ресторант пицария и приготвяли превъзходно националото италиаско ястие -пицата. Къде ако не тук, помислихме си, ще опитаме автентичния вкус на ястието току що станало популярно из Българско, казахме си ние и напривечер, като облякох марковото си лично купено от една от моделиерските работилници сако от града на модата Верона, поехме нагоре към плевнята.

Инстинктивно усетените ми исторически реализации се превърнаха във фактология в момента, в който прекрачихме плевнята. На трамбован кален под, сред обширно помещение със висок таван от гредорен сред който зееше покрива, бяха разположени доста маси, от които ни гледаха физиономиите на местните небръснати брусове, които по нищо не се отличаваха по облекло или физиономии от живите прабългари подвизаващите се из ханчета, тези на междуселските пияндета от българските кръчми.

Тук към края на вечерята щях да направя и първото си историческо откритие, непубликувано. Изглежда мишките ме бяха изпреварили в историческата си прозорливост, защото присъствието на половин дузината котки, небрежно шляещи се между масите на иначе доста пълния с местни физиономии бивш хамбар, напълно доказваше, че могат задължително да се намерят и от по-големите поганци в някое от помещенията, така както не е изключено по думите на бг лайоментите да се намеерело в некой манастир веществено доказателство за Кирил и Методи. Тобетски, защото в останалите нямали шанс. Всичките съдържащи доказателства, разлияни от абстрактни текстови агиографски небивалици били разрушеи от турците и иконите а Апостолите на Славяните събрани от Инквизицията и изгоренни. Грешка, това беше за богомилите, но тогава аз все още неусетил пробуждането на историка в мен си избрах една от масите.

Сервитьорът, който ни поведе от входа беше сърдечен и ловко ни поведе през помещението, като ме гледаше с особена симпатия, като едва сдържаше радостата си усмивка за да ни предразположи. Как мога днес да не си спомня закачливата му усмивка. В тези времена никой още не знаеше, че съществували такива неща, като гейове, а и той не ме гледаше в дюкяна, а като истински кавалер без да посмее да погледне жена ми, всеки път, когато учтиво идваше да ни попита как е вечерята, погледа му завистливо отскачаше към новото ми сако, след което дружелюбно пламъче припламваше в очите му.

Седахме на избраната маса, прегледахме менюто и аз посочих най-голямата пица със сирене, естествено, казваше се "Маргарита". Докато чакахме оставиха на масата чаши с вода декорирана със потопени в тях зелени ментови клончета. Каква изисканост, не случайо са открили ренесанса, не можех да не си помисля аз докато отпивах от чашата и попивах устните си в платнената кърпа, поставена вместо салфетки. Не след много, но малко повече от времето на излизане на пицата в едно от българските заведения, които посещавах ни донесоха и поръчаната "Маргарита". На един огромен поднос на три пъти надминаващ тиганите от който излизаха нашите пици в пицарията се намираше кулинарното изкуство. Изключитело бяло, от сиренето изглеждаше, мина ми през ума, докато се опитвах да усетя вкуса му и много тънко. Толкова тънко, че като си отчупих едно парче, се ронеше. Коментирах с жена ми как по-различно изглежда една оригинална италианска пица със сирене и посягах към следващо парче. То отново се начупваве и се ронеше под пръстите ми.

Един от тлъстите котараци скочи на съседния стол и замяучи да му дам малко. Отвъд Алпите, швестерските синове на австрийските хазяйки изнасилваха туристки, това съм го чел в едно литераурно списание, дори мога да Ви кажа авторката за доказателство, а тук вече и италианските котараци искаха да ни отмъкнат и вечерята. Какво ли още ни чакаше зад Шенгена, стреснах се аз.

Върнат към гладните социалистически времена, тогава и се сетих на какво ми прилича оригиналата италианска пица: на "кОрите" на баба ми. Така тя наричаше домашно приготвена юфка, които се получашаха, като се натрошававе на дребно малки късчета от разстлано тънко изпечено тесто, слагаве се в торби и се овесваше за зимата. Една мъничка част тя препържваше в тиган и ги добавяше към предварително сварената юфка и те бяха тези, които най-мнпго обичах и придаваха великолепен вкус на иначе воднистото тестено ястие.

Ето, че не италианците, ами българите са измислили пастата или корите-досетихте се досетих се аз, докато млчсках тестото на " Маргаритата". Като потвърждение на внезапното ми първоисторическо откритие аз намерих по сете и доказателството. Най-старата дума за "паста" на италиански е макарони (ит.)*
/мусолинише картофен-герм. б.а/

Впечатлен от собствеото си откритие или от солената "Маргарита", в прилив на енергия или от жажда, отпих на един дъх дъно останалата вода, но какво тук значи физическа жажда, когато , когато Жадната ми душа за жадните дущи исторически познания разкриваше?

Докато полагах бавно изпразнената чаша хвърлих един поглед към съседните маси на, които дотогава погълнат от мислите или глада си не бях обръщал достатъчно внимание. С ужас забелязах, че някои от хранещите, потапяха връхчетата на пръстите в чаши, като моята, която едва сега забелязах беше с по- широк отвор и след това се избърсваха от кърпите. Това вече не можех да го причисля към историческите ми открития за вечерта, които както беше започало вървяха едно след друго.

Положението спасиха група американски туристи. Как разбрах, че са американски ли ? Ами ядяха парчетата пица с пръсти, като некои селяни, вместо, като културните италианци да използват вилицата и ножа за да си ги разрежат на по- малки парчета преди да ги поставят в уста. С облекчение забелязах и че някои жадно надигаха чашата с ментово клончета !

Не бях сам! Огромно облекчение се смъкна от плещите ми. Затова помога и веселия поглед на сервитьора, който ни донесе друга пица ! Доста по- дебела от първата и вече наистиа с много сирене!

Момчето не спираше да ме гледа дружелюбно и отново не се сдържаве да погледне към ръкава на новото ми сакото. Сигурно се опитваше да прочете от кой моделиер е, досетих се аз. С неговата сервитьоркса заплата ще трябваше да работи цяла година и пак не можеше да си купи такова моделиерско сако!

Кой да ми каже тогава, та Димитри Иванов още не пишеше във в-к "СЕГА", че етикетите се сваляли!