Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.05.2020 06:57 - Бялото куче на кана
Автор: marknatan Категория: История   
Прочетен: 1602 Коментари: 0 Гласове:
2



Изминалато лято, в един топъл клонящ към заника си августов ден,  с моят събеседник посетихме  едно отколешна наша цел, Мадарския комплекс. След отбивката от магистралата от Шумен,  пъплейки с колата по-пътя на дъното на древен океан пред нас с отвесните си скали  Мадарското плато стърчеше в далечината, като земята на огромен изчезнал континет, чиито тайни предстояха да се разкрият пред нас.

image

Съзнателно избрах да отида малко по-късно, някъде след шест часа, за да не плащам входна такса  и спряхме в едно от магазинчетата в селото за бира. Поговорихме с жената, която ми каза, че  никой не я купува този тип, с фруктов вкус. Само аз съм я бил търсил  от тази " женската" ми каза продавчката, никой не я бил купувал там. С изключение, че от време на време, понякога на гости на своята приятелка  и тя си отваряля бутилка и много и харесвала.  Разгледах и се полюбувах и на спретната архитектура на къщите,  допълващи красивия пейзаж и всичко ми напомняше на Италия без да има тези техните занемарени полуразложени средновековни къщина. Може би по Фън Шуи В шУМЛА бяха разположени по същия начин и споделяха благодатни за живеене места.  Поубихме малко време и поехме по серпентината на пътя нагоре към платото. Пристигнахме малко след шест часа, което бе и целта ни, да не плащаме входна такса, защото усетих, че това лято най-големите ни разходи от ваканцията бяха за входни такси. без изключение с цени в несъразмерни мащаби  с това , което се предлагаше  срещу за парите. Без значение, дали са Белоградчишките скали или забутан на върха манастир  с главна атракция  танцуващ поп и лелка късаща билети на бариерата на примитивен паркинг , окупирала, като среДновековен барон подстъпите към подлешащата за спасение недвижима " културна" ценност. Движимите са спасени от закона на Чобанчето и Чилова, и даже им бяха заделени от " спасителите" няколко " стайчета" на ул. " Московска", както би се изразил премиерът на биге.

След като паркиртахме пред нас се ширна или по скоро вирна отвесното стълбище водещо нагоре към обекта на нашите желания. Току до него съвсем предвидливо стърчеше касата, стратегически поставена на това място заради такива други с моите помисли да ограбят катиталистическото ни наследство.
За съжаление касата си беше отворена. Не може със социалистически номера по време на капитализъм. Да не сте собственици на " тракийска" колекция, футболен отбор или поне банка ?

Имате проблеми с краката ли- любезно ме запита касиерката  и докато ми даваше билетите жената услужливо ни обясни, че може да започнеме от дясно, а не по стълбите нагоре, пътят е по-полегат и ще видиме " тракийското" светилище на "северните" траки даките. Не нямам проблеми и не няма да използваме обиколния полегат, отвърнах аз. Ние сме сме зажаднели, мислех си  да се озовем пред релефа на кана и директно тръгваме нагоре без да ни е еня за полегатия маршрут водещ към световното туракийско наследство и джамиите им.

Стълбището на горе е разделено на площадки и още на първата срещу нас имаше едно куче, което сякаш ни чакаше за да ни поведе на горе. Бяло и длъгнесто куче с къса козина . И като  наистина нас да чакаше, като поехме по стъпалата и то не чака втора покана и заприпка нагоре.  Като поизвръщаше главата си да види дали го следваме то ни водеше нагоре  по стълбата, защото стъпалата представляваха една огромна безконечна " лествица"  обрамечена в тунела на дърветата и губеща нишката си в далечината, така ,че се виждаже само един тунел и нищо от върха.
На едно място кучето се спря и ни изчака. Когато го доблишжихме  видяхме, че там стълбите се пресичат от друг, черен път наляво или на север, докато главното стълбище продължаваше отвесно на горе и на изток. Поне така си представям по памет, че  така трябваше да бяха посоките там . Като ни изчака да достигнеме съвсем до него, кучето отновп тръгна , но не нагоре, а пое по страничния път. Ние се поколебахме и останахме на каменната площадка на стълбите. Като разбра, че не тръгваме след няколко метра кучето се спря и ни зачака да го последваме.  През цялото време до тук, докато ни водеше, кучето  гледаше много да не се отдалечава от нас и ние разбрахме, че то иска да ни води към нещо. И ето, то сега отново спря и ни изчака и едва след, като поехме след него и то тръгна напред.
Пред няколко години имахме подобна история . При посещение в Сърбия за да видим средновековната българска църква Св. Никола в Станичене, сега света Петка имахме интересно преживяване с най-интелигентното куче в света, поне така си остана то за нас.  На път за Станичане го пропуснах, но магистрала още бе в строеж и имаше отворени работни изходи и аз се възползвах и излязох от там и се спряхме в една от близките крайпътни къщи за да ме упътят. Приветливи сърби, една или две жени май бяха, двама мъже, единият по възрастен, фамилия изглежда от свекър и свекърва , снаха или зетя с половинката си.  Питахме каквото питахме за пътя, а те веднага ни поканиха да взлеземе и да пиеме по една ракия . Влязохме в дворчето, дворче пресилено казано, един плочник под лозница и след като ние трима човека се намърдахме стана тесничко. Благодарихме за поканата, като я отклонихме и казахме , че няма да пиеме. Но9 то изглежда не зависеше от нас и диниятт от мъжете вече беще донесъл шише с ракия и разля в чаши.  На най-възрастният от нас му се видя люта и това донесе усмивка на по-възрастният от сърбите, който с гордост,  каза аз съм на седемдесет .  Нашенецът обаче беше курназ и му отвърна, че той е на седемдесет и шест, с което изненада домакина, защото наистина сърбинът изглеждаше доста по-възрастен. Е, тва е да се гърбиш в Соца!

Бабата там не остана по-назад и ни взе за " мющерии", на майчин език клиенти и веднага заизвади  и ни предложи козе сирене. Разбира се купихме една буца . Междувремнно любезните домакини ни упътиха как да стигнеме до Станичене  и заръчъха да търсим Турчина, в него бил ключа от църквата.

Спазихме заръката и се озовахме в Станичене, което с еоказа веднага след моста на магистралата от южната му страна. Църквата е в ниското в началото на селото или по-скоро извън. Катерехме по зивития път населто, което е на един скат и прилича на Търново. В средата между завоите на серпентината на пътя имаше площаД и в средата на него " Споменик" , това е на сръбски паметник, на загиналите от първта световна война.  Пак така, " споменик" казваха на паметниците и " българите" в Албания.
Катерейки се с колата по ската на живописнот село се заизкачвахме на горе и на едно стръмно място настигнахме трактор. Пътя се вие, като алпийки, от едната страна дере, от другата къщите. По едно време тракторът спря от едната страна на пътя. Там имаше хранителен махгазин. Отбихме и ние за пиатем за турчина. Питахме там жената пред магазина, тя ни отвърна , па ето този е бащата на турчина и ни посочи тракториста, един здравеняк  ,  по фланелка с къс ръкав. Същински Жан Валжан. Който ни чу и дойде при нас. Тва е сина ми. Той спи у дома . Аз ще Ви покажа пътя, следвайте ме. И като се качи на трактора си продължи по пътя. Трябваше да спомена, че този трактор се следваше от едно куче. И кучето пое с него, а аз подире им . на едно две места аз обче спрях да снима селото и малко изостанах. като напреднах надолу по-пътя видях на едно "Т" образно кръстовище кучето да ни чака! Тракторът го нямаше и то бе разбрало, че ако продължиме направо, ще се изгубиме! Следвайки кучето, което подтичвайки надолу по пътя настигнахме тракторът и намерихме  Турчина, който се оказа много свестен  и любезн човек, мисля, че е българин и ни показа църквата за която се грижеше и поддържаше. В сградата преди църквата  са записани телефона му така, че, ако отидете там, а непременно тябва да посетите това място, уважаеми зрители, спрете се в началото и му се обадете и той ще дойде и ще отвори без да Ви къса билетчета, като баничар на " туракийска". Сърбия е още в Соца  или както му виката от ЦРУ и в бигетото троловте спецялисти по антикомунизъм на секво ниво в хранителната верига му викат " комунизъм" !? и най-паче лумпените строили развития социализъм за благото на нашата социалистическа родина, дето сега ходят да берат ягоди, лалета, маслини и др. под. плодни в  страните на капитализъма и да тролят постулатите на ЦРУ за " комунизъма" дето не ги пускали в  чужбина, подменили плочата с другата пробаганда " комунизъма" и колко бил лош " комунизъма" за " комюнитито" на США, даже по-лош от " социализъма" на германците и франсетата.  Изглежда сега биге  за тва сега се изнася на гурбет в " социалистическата" баба Европа, за да поддържа жив мита за  " капитализъма" на лумпенизираната дебилщина в бигетото, отново приело пропагандата на запада за страната им за свои собствени мисли и начин на добруване на бигетото.
Аз със събеседникът ми обаче последвахме кучето, което очевидно знаеше какво иска и то не бе като капиталистите храната водата и земята на отците, а ни водеше към нещо  . Нито за момент от самото анчало, то не си потърси храна или двруго внимание, а единствената ни цел бе да ни заведе там където си бе наумило. Следвайки го отново по черния път, който води нагоре към крепоста на платото дойдохме отново до едно разклонение на пътя. Надолу, вляво водеше, до " езическото " светилище и аз поех към него. Островчето от гора  ни разделяш и аз повече не виждах кучето, но събеседникът ми, който бе поизостанал  извика след мен. Кучето ни чака.  Нямаще какво да видя непременно сега, можеше и на връщане и аз впечатлен от поведенеито на кучето се върнах обратно нагорния път. И както досега кучето заприпка напред, от време на време ни зичакваще и зивръщаше глава за да се убеди,ч е го следваме и пак продължаваше. Аз по едно врме си направих научен експеримент. Трябваше да се убедя, дали това куче наистин ани води кум своя цел и спряхме. И кучето спря и ни изчака, докато не тръгнахме слд него. Аз започнах да изоставам. все пак събеседникът ми държеще темпото след кучето. По едно време, на едно място от пътя кучето се стрелна в гората на горе по стръмняи скат и събеседникът ми извика, кучето избяга.  Сигурно е надушило дивеч и го е подгонило, предположиш аз. 
Когато доближихме мястото на което изчезна кучето, каква беше изненадата ни. Кучето стоеше нагоре по стръния склон в гората под нещо, като скала. Покатерихме се до него, наистина много стръмно и когато стъпихме на плошадката, кучето отдие и легна пред наса на терасата на скална козирка, скална тераса или това което беше останало от терасата, защото бе затрупата от тонове скална маса ! на това място бе имало нещо, сега затрупано от тонове скала и кучето ни доведе тук !  Разглеждахме и снимахме улисани. По едно време се сетихме за кучето, но него го нямаше. Сякаш не беще съществувало. Само факта, че се намирахме на това място, на затрупаната със тонове скална маса площадка свидетелствуваще, че не я бяхме открили сами.  Слязохме обратно на пътя, върнахме се до стълбите и поехме нагоре.
Когато изкачихме края на стълбите, тунелът на гората отстъпи и пред нас се разкри величествената гледка на монумента известен, като Мадарския конник.
Не мога да опиша чувството или да пресъздам мислите, които изпитах, когато там, горе на релефа на скалата видях кучето!
Изрязано  зад коня беше същото куче, не мощеше да се сбърка бялото дълго куче , което бе слязло от вечното си място на скалата, бе избрало нас, двама странници за да ни покаже странното място в гората!





Тагове:   куче,   Мадара,   кан,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: marknatan
Категория: История
Прочетен: 3850627
Постинги: 1122
Коментари: 4084
Гласове: 1727
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031